„Тайната на Спиноза“ от Жозе душ Сантуш
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
„ ТАЙНАТА НА СПИНОЗА “
от Жозе Родригеш душ Сантуш
Мека подвързия:
Цена: 24,95 лева
Обем: 512 стр.
ISBN 978-954-26-2400-4
Твърда подвързия:
Цена: 29,95 лева
Превод: Дарина Миланова
Роман, въодушевен от живота на един от най-великите философи на всички времена
Очаквайте на 19 ноември!
За създателя
Водещ на централните вести, боен кореспондент, бестселъров създател и академични учител, Жозе Родригеш душ Сантуш се подрежда измежду най-популярните и уважавани персони в Португалия.
Той става прочут като публицист с романа „ Кодекс 632 “, който се трансформира в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 година в Португалия.
С „ Божията формула “ Сантуш се утвърждава като водещо име в актуалния европейски интелектуален трилър. На изключителен интерес се радват и романите му „ Седмият щемпел “, „ Последната загадка “, „ Ръката на сатаната “, „ Ключът на Соломон “, „ Божият яд “, „ Сигнал за живот “, „ Ватиканът “, „ Безсмъртния “, „ Мъжът от Константинопол “, „ Милионерът в Лисабон “, „ Героичната арка “, „ Любовницата на губернатора “, „ Фокусникът от Аушвиц “ и „ Ръкописът от Биркенау “.
Авторът е гостувал в България няколко пъти. Последното му посещаване през май 2024 година провокира същински възторг. Той раздава подписи на Пролетния панаир на книгата, където се изви голяма опашка от стотици негови фенове.
Жозе Родригеш душ Сантуш даде и доста изявленията, в които описа за изключителния си разказ „ Тайната на Спиноза “, който излиза след броени дни.
За книгата
Амстердам, 1640 година
Един отстранен от религиозната общественост евреин е подложен на жестоки тествания, с цел да бъде признат още веднъж от своите. Малкият Бенто Спиноза, считан за детето знамение на португалската еврейска общественост в Амстердам, става очевидец на този позорен акт и той посява в него семето на подозрението.
Колкото повече учи религиозните и философските писания, толкоз повече неразрешени въпроси стартира да си задава Спиноза. Кой е написал свещените текстове? Каква е истината за Бог? Каква е същността на природата? Но отговорите имат висока цена и в случай че не се откаже от тезите си, той ще би трябвало да я заплати. Спиноза се впуска в грандиозно интелектуално търсене на тайните на божествената природа, поради което е упрекнат в разкол и отстранен от своята общественост. Преследван до края на дните си освен от еврейските равини, само че и от християнските проповедници, Спиноза ще се трансформира в учредител на модерния свят. И един от най-великите философи на всички времена.
Откъс
Осемгодишното момченце не сваляше блестящите си тъмнокафяви очи от паното, изтъкано от златно-червена коприна, което покриваше свитъците пергамент, върху които бе изписана Тората в хейхала – дървеното светилище с арката и двете малки врати. Сякаш Хашем, Самият Той, Името, Светият Господ, Всемогъщият и Вездесъщият, Ел Шадай, Адонай, Елохим или всяко друго от множеството Негови имена, бе застанал тук в очакване завесата да падне, с цел да огледа към всички със Своите всевиждащи очи. Милосърдие, правдивост, яд, съчувствие, великолепие, мощ, обич, живот и гибел. Той беше всичко на земята. Всичко. Неизмерим.
Характерната измежду yehidim* врява в синагогата, наричана още esnoga, издаваше равнодушие, изпълнено с непретенциозни диалози и чести прояви на смях. Посредниците си разменяха потребни сведения за борсовия пазар, търговците обсъждаха доставките на бразилско дърво от Ресифе и сол от Сетубал, както и проблемите с испанците. Други членове на конгрегацията разясниха нахалството на ашкеназите, които желаеха да продават кашерна храна на португалците в своите месарници, до момента в който малко на брой се смееха на най-новата смешка, която някой бе чул в Лисабон или Севиля. Мъжете носеха шапчици, от които върху раменете им се спускаха бели кърпи, наречени талит, и сядаха на авансово избрани места. Всички държаха в ръцете си Танах, еврейската библия; някои четяха на иврит, само че текстовете на множеството бяха на португалски.
** Евреи (от иврит). – Б. прочие
Малкият Бенто погледна към галерията, където се намираха дамите. Носеха воали на главите си и множеството от тях бяха довели дъщерите си. Само допреди две години той доста пъти бе следил майка си, седнала добродушно на мястото си, до момента в който покашляше понякога, само че тъкмо поради тази проклета кашлица Ана Дебора бе напуснала този свят. Вместо майка си момчето видя две момиченца на неговата възраст, които му се усмихваха. Тутакси изправи плещи. Понякога му споделяха, че има красиви черти, което вероятно привличаше усмивките и погледите на девойките, само че защото бе свенлив, не знаеше по какъв начин уместно да отвърне на вниманието им.
Разговорите секнаха. Внезапно настъпилата тишина изтръгна Бенто от нормалното лутане из синагогата. Лицата на присъстващите се обърнаха към външната врата и момчето, което бе седнало до фамилията си в кораба, последва образеца им.
В бледата слънчева светлина, която се изливаше на прага, се обрисуваше неподвижният контур на мъж с посивели разбъркани коси, прегърбени плещи и наведена глава; изглеждаше по този начин, като че ли се опасяваше да влезе. Yehidim бяха вперили взор в новодошлия, без да го поканят в синагогата, само че пък не го и гонеха. Просто чакаха да видят какво ще направи. Дали щеше да се осмели да влезе, или пък да се обърне и да избяга?
Усещайки напрежението, което се надигаше в светилището, Бенто се обърна към братята си:
– Кой е този?
По-големият с една година Исак и с две години по-малкият Габриел равнодушно свиха плещи.
– Откъде да знам.
– Кой е оня господин, баща? – реши Бенто да попита татко си.
– Уриел да Коща.
– Защо всички го зяпат?
Бащата нетърпеливо подвигна пръст до устните си.
– Шшт!
Малкият млъкна и се взря в новодошлия. Все още на прага, Уриел да Коща си пое надълбоко мирис, като че ли с цел да събере кураж да свърши това, за което бе пристигнал. Той потегли още веднъж със сведена глава и превито от тежката орис тяло, промъквайки се по централния кулоар на синагогата, съпровождан от погледите на присъстващите, насядали от двете му страни. Застана пред бимата – дървената платформа в средата на храма, където нормално се четяха молитвите. Поколеба се за момент и се качи по стълбичките с тежки, мудни стъпки, като наказан, отправил се към ешафода. Сега бимата пустееше и всички погледи бяха вперени в индивида, като че ли беше днешният хахам.*
* Мъдър, интелигентен човек, преподавател. – Б. прочие
Уриел се обърна към множеството и извади от вътрешния джоб на палтото си документа, който хахам Сол Леви Мортейра, основният равин, бе написал с подобаващите за случая думи. Разгъна го. Ръцете му трепереха от напрежението и хартията леко шумолеше. Преглътна изсъхнало, до момента в който очите му търсеха първите редове на текста. Прочисти гърлото си и зачете:
– Аз, Габриел да Коща, наследник на Бенто и Сара да Коща, роден в Порто и квалифициран по канонично право в Университета на Коимбра, се върнах към правата религия през 1612 година, тук, измежду португалската общественост на Амстердам, където евреите не се опасяват да бъдат евреи, отстранен за повторно преди седем години заради своите грехове. Днес стоя пред вас със своята изповед – сподели той с безсилен и трептящ глас. – Заслужавам да умра от доста смърти поради осъществените от мен грехове, защото проповядвах зли слова за Хашем, да се свети името Му, наруших шабат, не съумях да запазя правата религия и даже стигнах до такава степен да обезсърчавам почитателите на неверната религия, които желаеха да станат евреи. Съгласен съм да извърша получената заповед, скланям се да извърша всички сложени задания и непринудено да приема наказванията, които решите да ми наложите. Тържествено давам обещание от в този момент нататък да не се връщам по непроходимите пътища, да заобикалям паденията и злодеянията, които съм допускал, и да последвам правата религия.
Изявлението бе посрещнато от безспорна тишина. Ръцете на Уриел към момента трепереха, когато сгъна листа, от който бе чел, и го прибра в джоба си. Щом слезе от бимата, до него се приближи хахам Мортейра. Равинът прошепна нещо в ухото му и му уточни далечния ъгъл на синагогата. Уриел кимна и с тежки стъпки се повлече натам.
– Какво е това, баща? – попита дребният Бенто, който към момента не разбираше какво се случва. – Какво е направил той?
– Съгреши – отвърна татко му. – Преди години по Божията воля му бе натрапен херем.
Момчето ококори очи от изненада. Херем ли? Мъжът, който се бе качил на бимата, е бил отстранен? И това, което бе още по-озадачаващо: белким наказването е траяло толкоз години?
– Защо? Какъв е бил неговият грях?
– Предизвикал е Господ.
Отговорът не бе изключително приемлив. Бенто бе още дете, само че посещаваше учебно заведение „ Талмуд Тора “, знаеше да чете и бе наясно, че наказванията херем са релативно рутинни измежду португалската общественост в Амстердам, наречена „ Насао “, и господата от ma’amad– съвета, който управляваше общността, ги постановат по най-различни аргументи. Например, в случай че обсъждаш религиозни въпроси с нечестивец, в случай че си купиш месо от магазин на ашкенази или пък обидиш член на португалската общественост. Самият хахам Менаше бен Израел, един от основните равини на „ Насао “, е бил отстранен заради проблеми с данъчните. Отлъчването на даден yehud нормално продължавало един ден, като случая на Бен Израел, седмица или пък месец. Но… години наред?
– Какви грехове е направил той, баща?
– Много тежки, Бентиньо. Оскърбил е нашия заветен Бог.
Малкият се сви на мястото си, ужасяващ, че се намира в синагогата с човек, направил такова ужасно закононарушение, и даже се притесняваше, че греховете могат да бъдат заразни като чумата, която понякога опустошаваше страната. Отново впери взор в мъжа, който се бе свил в ъгъла. Що за човек би могъл да оскърби Шадай, Всемогъщия Бог?
– Как… по какъв начин Го е обидил?
– Шшт! Тихо!
През това време Уриел събличаше палтото и ризата си, след което остана гол до кръста. Бенто и братята му се спогледаха смаяно. Гол до кръста мъж? В синагога? Какво става тук? По сигнал на един от пазачите на синагогата Уриел обви ръце към една от колоните. Пазачът се приближи и завърза китките му с въже.
Присъстващите следиха сцената със спотаен мирис, като хипнотизирани. Знаейки, че няма да изкопчи нищо от братята си, Бенто още веднъж се обърна към татко си.
– Какво ще вършат?
Баща му не отговори, само че не бе и належащо, тъй като събитията започнаха да се обясняват. Хазанът – артистът на синагогата, се приближи до Уриел с нещо като черно въже, което издаде шибащ тон, когато го размаха във въздуха. Сред присъстващите се надигнаха къси тревожни възгласи и Бенто разбра, че това не беше въже, а бич. Хазанът подвигна камшика и като се приготви да рецитира псалми, нанесе първия удар на Уриел.
– Господи. Боже наш! Колко е величествено Твоето име по цяла земя! – стартира той на португалски. – Твоята популярност се простира нагоре от небесата. Из устата на…
Последва втори удар, след това трети, четвърти, пети…
Надигналият се шепот измежду присъстващите ставаше все по-силен с всяко последващо шибане на камшика и Бенто, скован от боязън, постави ръка на устата си. Как ли бе оскърбил Бога този човек, с цел да заслужи толкоз извънредно наказване? Момчето се огледа в близост. Всички евреи деликатно следиха протичащото се до колоната; някои със сдържана усмивка, виждайки в този акт Божията правдивост, други с мъчителна мимика, съпричастни с непознатото страдалчество. Бенто искаше да зададе още въпроси на татко си за протичащото се, само че разбра, че в този момент не е моментът, и се отхвърли.
– Мигел – прошепна някой от задния ред, обръщайки се към татко му. – Вие, от семейство Спиноза, не се ли познавате с Коща?
Бенто се обърна и видя, че мъжът, който говореше, бе Жозе душ Риуш, който пред нидерландците се представяше с името Мишел ван де Ривиерен, нидерландския израз „ от реката “.
– Не аз, а фамилията на починалата ми брачна половинка, Господ да я закриля – прошепна Мигел. – Ние, Спиноза, сме от Видигейра в Алентежо. Семейството на моята Ана познавало Коща, когато живеели в Порто. Може би са били другари още от времената в Понте де Лима, където…
– Шшт! – прошепнаха неколцина от присъстващите, които не одобряваха приказките в толкоз под напрежение миг. – Тихо!
Разговорът прекъсна. В синагогата се чуваха единствено свистенето на камшика във въздуха, плющенето на ударите върху гърба на жертвата и нейните приглушени стонове, и декламираните от хазана псалми. Завързаният за колоната Уриел да Коща бе затворил очите си и стенеше при всеки удар на камшика. Кожата му бе нашарена с червени белези.
На трийсет и деветия удар хазанът смъкна камшика, като по този метод разгласи наказването за завършено, а пазачът на синагогата развърза жертвата. Замаян, Уриел седна на пода, с цел да се съвземе. Хахам Мортейра, в качеството си на основен равин, се приближи до него и подвигна ръка.
– С този акт твоят херем е преустановен – съобщи той с висок и церемониален глас, с цел да го чуят всички. – С този акт твоят херем е преустановен – повтори равинът. – С този акт твоят херем е преустановен. – Бе належащо да произнесе три пъти изказването, с цел да може анулацията на наказването да влезе в действие. – А в този момент, с цел да ти елементарни общността, би трябвало да се покаеш пред нея по този начин, както ти бе обяснено. Бог да е с теб, братко, и не съгрешавай повече.
Уриел се изправи с тъга и благодарение на пазача навлече ризата и палтото си. Сетне, все по този начин придружаван от пазача, се насочи към изхода на синагогата. Щом стигна до портата, се просна върху едно от стъпалата. Придържайки главата му с ръце, пазачът махна с ръка към присъстващите и те се стекоха по коридора към изхода.
Първият, стигнал до портата, се поколеба, като че ли искаше позволение. Пазачът кимна и мъжът стъпи върху задника на Уриел и излезе на открито. Следващият направи същото, по този начин сториха и всички останали. Мъже, дами, деца и старци. Всички тъпчеха задните елементи на Уриел, като че ли бяха нормално ходило, и по този начин излизаха на улицата. Шестгодишният Габриел се засмя, само че Бенто го сръга с лакът, с цел да замълчи. Отново потърси с взор татко си.
– И ние… и ние ли би трябвало да го настъпим?
Мигел кимна.
– Цялата общественост би трябвало да го направи – отвърна той. – Това е наказването му, задето е оскърбил нашия заветен Бог.
Евреите продължаваха да се стичат по пътеката и постепенно, малко по малко, се приближаваха към портата. Семейство Спиноза изоставаше. Те не бързаха да тъпчат проснатия на стълбите несретник, само че най-после пристигна и техният ред. Бенто видя по какъв начин татко му мина през тялото на Уриел и излезе. После братята му Габриел и Исак сториха същото и отминаха. Бенто застана пред него. Наказаният продължаваше да лежи върху стъпалата по стомах, а пазачът продължаваше да придържа главата му. Бенто подвигна крайник, сложи го върху мръсния от толкоз подметки гъз и напусна синагогата.
Навън бе студено и влажно – типичното за Амстердам време. Освен португалските евреи по улицата се мяркаха и просяци ашкенази с прокъсани дрипи и занемарен вид; в последно време от ден на ден от тези небогати евреи пристигаха тук от немските страни и Полша. Всички те просеха лепта, което караше португалците да се срамят. Какво ли мислеха нидерландците за евреите, когато виждаха тези скитници?
Последните евреи стъпкаха покаяния и когато всички към този момент бяха излезли от синагогата, пазачът направи знак на Уриел, който с тъга и мъчителен вопъл се изправи на крайници. Целият беше затрупан с нечистотия. Хората в близост му помогнаха да се почисти, като тупаха облеклата и търкаха кожата му, с цел да изкарат нечистотиите. Накрая, когато всичко бе завършило и нямаше повече какво да се прави, всички, включително и семейство Спиноза, му обърнаха тил и се насочиха към домовете си.
Докато вървяха по моста над „ Хоутграхт “, Бенто се обърна обратно и видя изнемощелия Уриел да Коща, който се препъваше по улицата. Клетникът се клатушкаше като пийнал, до момента в който най-после се скри зад един ъгъл. Тогава Бенто се запита какви ли бяха аргументите за онази странна и ужасяваща сцена.
п редставя
„ ТАЙНАТА НА СПИНОЗА “
от Жозе Родригеш душ Сантуш
Мека подвързия:
Цена: 24,95 лева
Обем: 512 стр.
ISBN 978-954-26-2400-4
Твърда подвързия:
Цена: 29,95 лева
Превод: Дарина Миланова
Роман, въодушевен от живота на един от най-великите философи на всички времена
Очаквайте на 19 ноември!
За създателя
Водещ на централните вести, боен кореспондент, бестселъров създател и академични учител, Жозе Родригеш душ Сантуш се подрежда измежду най-популярните и уважавани персони в Португалия.
Той става прочут като публицист с романа „ Кодекс 632 “, който се трансформира в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 година в Португалия.
С „ Божията формула “ Сантуш се утвърждава като водещо име в актуалния европейски интелектуален трилър. На изключителен интерес се радват и романите му „ Седмият щемпел “, „ Последната загадка “, „ Ръката на сатаната “, „ Ключът на Соломон “, „ Божият яд “, „ Сигнал за живот “, „ Ватиканът “, „ Безсмъртния “, „ Мъжът от Константинопол “, „ Милионерът в Лисабон “, „ Героичната арка “, „ Любовницата на губернатора “, „ Фокусникът от Аушвиц “ и „ Ръкописът от Биркенау “.
Авторът е гостувал в България няколко пъти. Последното му посещаване през май 2024 година провокира същински възторг. Той раздава подписи на Пролетния панаир на книгата, където се изви голяма опашка от стотици негови фенове.
Жозе Родригеш душ Сантуш даде и доста изявленията, в които описа за изключителния си разказ „ Тайната на Спиноза “, който излиза след броени дни.
За книгата
Амстердам, 1640 година
Един отстранен от религиозната общественост евреин е подложен на жестоки тествания, с цел да бъде признат още веднъж от своите. Малкият Бенто Спиноза, считан за детето знамение на португалската еврейска общественост в Амстердам, става очевидец на този позорен акт и той посява в него семето на подозрението.
Колкото повече учи религиозните и философските писания, толкоз повече неразрешени въпроси стартира да си задава Спиноза. Кой е написал свещените текстове? Каква е истината за Бог? Каква е същността на природата? Но отговорите имат висока цена и в случай че не се откаже от тезите си, той ще би трябвало да я заплати. Спиноза се впуска в грандиозно интелектуално търсене на тайните на божествената природа, поради което е упрекнат в разкол и отстранен от своята общественост. Преследван до края на дните си освен от еврейските равини, само че и от християнските проповедници, Спиноза ще се трансформира в учредител на модерния свят. И един от най-великите философи на всички времена.
Откъс
Осемгодишното момченце не сваляше блестящите си тъмнокафяви очи от паното, изтъкано от златно-червена коприна, което покриваше свитъците пергамент, върху които бе изписана Тората в хейхала – дървеното светилище с арката и двете малки врати. Сякаш Хашем, Самият Той, Името, Светият Господ, Всемогъщият и Вездесъщият, Ел Шадай, Адонай, Елохим или всяко друго от множеството Негови имена, бе застанал тук в очакване завесата да падне, с цел да огледа към всички със Своите всевиждащи очи. Милосърдие, правдивост, яд, съчувствие, великолепие, мощ, обич, живот и гибел. Той беше всичко на земята. Всичко. Неизмерим.
Характерната измежду yehidim* врява в синагогата, наричана още esnoga, издаваше равнодушие, изпълнено с непретенциозни диалози и чести прояви на смях. Посредниците си разменяха потребни сведения за борсовия пазар, търговците обсъждаха доставките на бразилско дърво от Ресифе и сол от Сетубал, както и проблемите с испанците. Други членове на конгрегацията разясниха нахалството на ашкеназите, които желаеха да продават кашерна храна на португалците в своите месарници, до момента в който малко на брой се смееха на най-новата смешка, която някой бе чул в Лисабон или Севиля. Мъжете носеха шапчици, от които върху раменете им се спускаха бели кърпи, наречени талит, и сядаха на авансово избрани места. Всички държаха в ръцете си Танах, еврейската библия; някои четяха на иврит, само че текстовете на множеството бяха на португалски.
** Евреи (от иврит). – Б. прочие
Малкият Бенто погледна към галерията, където се намираха дамите. Носеха воали на главите си и множеството от тях бяха довели дъщерите си. Само допреди две години той доста пъти бе следил майка си, седнала добродушно на мястото си, до момента в който покашляше понякога, само че тъкмо поради тази проклета кашлица Ана Дебора бе напуснала този свят. Вместо майка си момчето видя две момиченца на неговата възраст, които му се усмихваха. Тутакси изправи плещи. Понякога му споделяха, че има красиви черти, което вероятно привличаше усмивките и погледите на девойките, само че защото бе свенлив, не знаеше по какъв начин уместно да отвърне на вниманието им.
Разговорите секнаха. Внезапно настъпилата тишина изтръгна Бенто от нормалното лутане из синагогата. Лицата на присъстващите се обърнаха към външната врата и момчето, което бе седнало до фамилията си в кораба, последва образеца им.
В бледата слънчева светлина, която се изливаше на прага, се обрисуваше неподвижният контур на мъж с посивели разбъркани коси, прегърбени плещи и наведена глава; изглеждаше по този начин, като че ли се опасяваше да влезе. Yehidim бяха вперили взор в новодошлия, без да го поканят в синагогата, само че пък не го и гонеха. Просто чакаха да видят какво ще направи. Дали щеше да се осмели да влезе, или пък да се обърне и да избяга?
Усещайки напрежението, което се надигаше в светилището, Бенто се обърна към братята си:
– Кой е този?
По-големият с една година Исак и с две години по-малкият Габриел равнодушно свиха плещи.
– Откъде да знам.
– Кой е оня господин, баща? – реши Бенто да попита татко си.
– Уриел да Коща.
– Защо всички го зяпат?
Бащата нетърпеливо подвигна пръст до устните си.
– Шшт!
Малкият млъкна и се взря в новодошлия. Все още на прага, Уриел да Коща си пое надълбоко мирис, като че ли с цел да събере кураж да свърши това, за което бе пристигнал. Той потегли още веднъж със сведена глава и превито от тежката орис тяло, промъквайки се по централния кулоар на синагогата, съпровождан от погледите на присъстващите, насядали от двете му страни. Застана пред бимата – дървената платформа в средата на храма, където нормално се четяха молитвите. Поколеба се за момент и се качи по стълбичките с тежки, мудни стъпки, като наказан, отправил се към ешафода. Сега бимата пустееше и всички погледи бяха вперени в индивида, като че ли беше днешният хахам.*
* Мъдър, интелигентен човек, преподавател. – Б. прочие
Уриел се обърна към множеството и извади от вътрешния джоб на палтото си документа, който хахам Сол Леви Мортейра, основният равин, бе написал с подобаващите за случая думи. Разгъна го. Ръцете му трепереха от напрежението и хартията леко шумолеше. Преглътна изсъхнало, до момента в който очите му търсеха първите редове на текста. Прочисти гърлото си и зачете:
– Аз, Габриел да Коща, наследник на Бенто и Сара да Коща, роден в Порто и квалифициран по канонично право в Университета на Коимбра, се върнах към правата религия през 1612 година, тук, измежду португалската общественост на Амстердам, където евреите не се опасяват да бъдат евреи, отстранен за повторно преди седем години заради своите грехове. Днес стоя пред вас със своята изповед – сподели той с безсилен и трептящ глас. – Заслужавам да умра от доста смърти поради осъществените от мен грехове, защото проповядвах зли слова за Хашем, да се свети името Му, наруших шабат, не съумях да запазя правата религия и даже стигнах до такава степен да обезсърчавам почитателите на неверната религия, които желаеха да станат евреи. Съгласен съм да извърша получената заповед, скланям се да извърша всички сложени задания и непринудено да приема наказванията, които решите да ми наложите. Тържествено давам обещание от в този момент нататък да не се връщам по непроходимите пътища, да заобикалям паденията и злодеянията, които съм допускал, и да последвам правата религия.
Изявлението бе посрещнато от безспорна тишина. Ръцете на Уриел към момента трепереха, когато сгъна листа, от който бе чел, и го прибра в джоба си. Щом слезе от бимата, до него се приближи хахам Мортейра. Равинът прошепна нещо в ухото му и му уточни далечния ъгъл на синагогата. Уриел кимна и с тежки стъпки се повлече натам.
– Какво е това, баща? – попита дребният Бенто, който към момента не разбираше какво се случва. – Какво е направил той?
– Съгреши – отвърна татко му. – Преди години по Божията воля му бе натрапен херем.
Момчето ококори очи от изненада. Херем ли? Мъжът, който се бе качил на бимата, е бил отстранен? И това, което бе още по-озадачаващо: белким наказването е траяло толкоз години?
– Защо? Какъв е бил неговият грях?
– Предизвикал е Господ.
Отговорът не бе изключително приемлив. Бенто бе още дете, само че посещаваше учебно заведение „ Талмуд Тора “, знаеше да чете и бе наясно, че наказванията херем са релативно рутинни измежду португалската общественост в Амстердам, наречена „ Насао “, и господата от ma’amad– съвета, който управляваше общността, ги постановат по най-различни аргументи. Например, в случай че обсъждаш религиозни въпроси с нечестивец, в случай че си купиш месо от магазин на ашкенази или пък обидиш член на португалската общественост. Самият хахам Менаше бен Израел, един от основните равини на „ Насао “, е бил отстранен заради проблеми с данъчните. Отлъчването на даден yehud нормално продължавало един ден, като случая на Бен Израел, седмица или пък месец. Но… години наред?
– Какви грехове е направил той, баща?
– Много тежки, Бентиньо. Оскърбил е нашия заветен Бог.
Малкият се сви на мястото си, ужасяващ, че се намира в синагогата с човек, направил такова ужасно закононарушение, и даже се притесняваше, че греховете могат да бъдат заразни като чумата, която понякога опустошаваше страната. Отново впери взор в мъжа, който се бе свил в ъгъла. Що за човек би могъл да оскърби Шадай, Всемогъщия Бог?
– Как… по какъв начин Го е обидил?
– Шшт! Тихо!
През това време Уриел събличаше палтото и ризата си, след което остана гол до кръста. Бенто и братята му се спогледаха смаяно. Гол до кръста мъж? В синагога? Какво става тук? По сигнал на един от пазачите на синагогата Уриел обви ръце към една от колоните. Пазачът се приближи и завърза китките му с въже.
Присъстващите следиха сцената със спотаен мирис, като хипнотизирани. Знаейки, че няма да изкопчи нищо от братята си, Бенто още веднъж се обърна към татко си.
– Какво ще вършат?
Баща му не отговори, само че не бе и належащо, тъй като събитията започнаха да се обясняват. Хазанът – артистът на синагогата, се приближи до Уриел с нещо като черно въже, което издаде шибащ тон, когато го размаха във въздуха. Сред присъстващите се надигнаха къси тревожни възгласи и Бенто разбра, че това не беше въже, а бич. Хазанът подвигна камшика и като се приготви да рецитира псалми, нанесе първия удар на Уриел.
– Господи. Боже наш! Колко е величествено Твоето име по цяла земя! – стартира той на португалски. – Твоята популярност се простира нагоре от небесата. Из устата на…
Последва втори удар, след това трети, четвърти, пети…
Надигналият се шепот измежду присъстващите ставаше все по-силен с всяко последващо шибане на камшика и Бенто, скован от боязън, постави ръка на устата си. Как ли бе оскърбил Бога този човек, с цел да заслужи толкоз извънредно наказване? Момчето се огледа в близост. Всички евреи деликатно следиха протичащото се до колоната; някои със сдържана усмивка, виждайки в този акт Божията правдивост, други с мъчителна мимика, съпричастни с непознатото страдалчество. Бенто искаше да зададе още въпроси на татко си за протичащото се, само че разбра, че в този момент не е моментът, и се отхвърли.
– Мигел – прошепна някой от задния ред, обръщайки се към татко му. – Вие, от семейство Спиноза, не се ли познавате с Коща?
Бенто се обърна и видя, че мъжът, който говореше, бе Жозе душ Риуш, който пред нидерландците се представяше с името Мишел ван де Ривиерен, нидерландския израз „ от реката “.
– Не аз, а фамилията на починалата ми брачна половинка, Господ да я закриля – прошепна Мигел. – Ние, Спиноза, сме от Видигейра в Алентежо. Семейството на моята Ана познавало Коща, когато живеели в Порто. Може би са били другари още от времената в Понте де Лима, където…
– Шшт! – прошепнаха неколцина от присъстващите, които не одобряваха приказките в толкоз под напрежение миг. – Тихо!
Разговорът прекъсна. В синагогата се чуваха единствено свистенето на камшика във въздуха, плющенето на ударите върху гърба на жертвата и нейните приглушени стонове, и декламираните от хазана псалми. Завързаният за колоната Уриел да Коща бе затворил очите си и стенеше при всеки удар на камшика. Кожата му бе нашарена с червени белези.
На трийсет и деветия удар хазанът смъкна камшика, като по този метод разгласи наказването за завършено, а пазачът на синагогата развърза жертвата. Замаян, Уриел седна на пода, с цел да се съвземе. Хахам Мортейра, в качеството си на основен равин, се приближи до него и подвигна ръка.
– С този акт твоят херем е преустановен – съобщи той с висок и церемониален глас, с цел да го чуят всички. – С този акт твоят херем е преустановен – повтори равинът. – С този акт твоят херем е преустановен. – Бе належащо да произнесе три пъти изказването, с цел да може анулацията на наказването да влезе в действие. – А в този момент, с цел да ти елементарни общността, би трябвало да се покаеш пред нея по този начин, както ти бе обяснено. Бог да е с теб, братко, и не съгрешавай повече.
Уриел се изправи с тъга и благодарение на пазача навлече ризата и палтото си. Сетне, все по този начин придружаван от пазача, се насочи към изхода на синагогата. Щом стигна до портата, се просна върху едно от стъпалата. Придържайки главата му с ръце, пазачът махна с ръка към присъстващите и те се стекоха по коридора към изхода.
Първият, стигнал до портата, се поколеба, като че ли искаше позволение. Пазачът кимна и мъжът стъпи върху задника на Уриел и излезе на открито. Следващият направи същото, по този начин сториха и всички останали. Мъже, дами, деца и старци. Всички тъпчеха задните елементи на Уриел, като че ли бяха нормално ходило, и по този начин излизаха на улицата. Шестгодишният Габриел се засмя, само че Бенто го сръга с лакът, с цел да замълчи. Отново потърси с взор татко си.
– И ние… и ние ли би трябвало да го настъпим?
Мигел кимна.
– Цялата общественост би трябвало да го направи – отвърна той. – Това е наказването му, задето е оскърбил нашия заветен Бог.
Евреите продължаваха да се стичат по пътеката и постепенно, малко по малко, се приближаваха към портата. Семейство Спиноза изоставаше. Те не бързаха да тъпчат проснатия на стълбите несретник, само че най-после пристигна и техният ред. Бенто видя по какъв начин татко му мина през тялото на Уриел и излезе. После братята му Габриел и Исак сториха същото и отминаха. Бенто застана пред него. Наказаният продължаваше да лежи върху стъпалата по стомах, а пазачът продължаваше да придържа главата му. Бенто подвигна крайник, сложи го върху мръсния от толкоз подметки гъз и напусна синагогата.
Навън бе студено и влажно – типичното за Амстердам време. Освен португалските евреи по улицата се мяркаха и просяци ашкенази с прокъсани дрипи и занемарен вид; в последно време от ден на ден от тези небогати евреи пристигаха тук от немските страни и Полша. Всички те просеха лепта, което караше португалците да се срамят. Какво ли мислеха нидерландците за евреите, когато виждаха тези скитници?
Последните евреи стъпкаха покаяния и когато всички към този момент бяха излезли от синагогата, пазачът направи знак на Уриел, който с тъга и мъчителен вопъл се изправи на крайници. Целият беше затрупан с нечистотия. Хората в близост му помогнаха да се почисти, като тупаха облеклата и търкаха кожата му, с цел да изкарат нечистотиите. Накрая, когато всичко бе завършило и нямаше повече какво да се прави, всички, включително и семейство Спиноза, му обърнаха тил и се насочиха към домовете си.
Докато вървяха по моста над „ Хоутграхт “, Бенто се обърна обратно и видя изнемощелия Уриел да Коща, който се препъваше по улицата. Клетникът се клатушкаше като пийнал, до момента в който най-после се скри зад един ъгъл. Тогава Бенто се запита какви ли бяха аргументите за онази странна и ужасяваща сцена.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ